ФЕНИКС

                             Първа част

                     МЕТАМОРФОЗАТА

Според едно предание на древногръцката митология олимпийските богове Хермес и Афродита толкова много се обикнали, че се слели  и се превърнали в едно същество- хермафродит…

“Като мастило и хартия- нима можеш да ги разделиш?” (индонезийска поговорка)

Било едно прекрасно утро, когато те се появили на бял свят- една пеперуда и едно водно конче, които щели да имат една твърде странна съдба. Една река ги деляла. Те били родени на нейните два бряга. И двете насекоми не били обикновени. Били някак по-различни и го усещали още от малки. 



 Когато пеперудата още не била пеперуда, а малка ларва тя нищо не знаела за света, разбира се. Но усещала, че е различна. И усещала, че има мисия. Че нещо съдбовно ще й се случи. Тя гледала другите пеперуди, които вече пърхали безгрижно наоколо. Гледала ги часове наред, изпаднала в транс от красотата им. Така искала да бъде като тях…Но не била. А тяхното безгрижие, с което си пърхали между цветята и тревите в росните утрини, огрени от първите утринни лъчи, й било чуждо. Защото тя започнала да усеща, че те живеят егоистично- само за да покажат красотата и безкрайното разнообразие на багрите и рисунките по крилцата си (които били наистина смайващи и уникални)…И за да се нахранят и наспят до другото утро- когато да привличат погледи. Отново и отново…И в един момент малката ларва вече престанала да иска да е като тях. Вече искала да бъде себе си. Ако ще това да значи, че ще е грозна, или самотна , или различна…И дамгосана. Като вълк-единак. И имала една мечта- да изживее някаква велика любовна история, докато е млада, защото любовните истории й се стрували много красиво нещо…Разказвала й ги най-мъдрата и стара пеперуда, която живеела в този район, преди да умре. Тази пеперуда била много кротка и любвеобвилна и не похабявала живота си само в празно перчене като другите. А разказвала най- красивите човешки истории, които била видяла през дългия си (за пеперуда) живот…(защото край реката имало и едно село, в което живеели хора и техните домашни животни).

Та такава била малката ларва. И някак я влечало все към другия бряг…Усещала…Сънувала понякога, че там има някой, роден тъкмо за нея…Най-сетне дошло време да стане какавида. Тя знаела за метаморфозата. Чудото на пеперудите.  И май само на още един вид от животинското царство- водните кончета…И тя изплела своя пашкул и се откъснала от света за известно време- за да се превърне най-сетне в красива пеперуда. И зачакала. И засънувала в своя малък пашкул своята велика любовна история…Като онези човешките, които й била разказвала мъдрата, стара пеперуда. Като тази за невъзможната (но толкова истинска!) любов на Ромео и Жулиета, която бе чула да разказват по-начетените хора от селото, докато пасели овците си.

------------------            ----------------------                ---------------

А от другата страна на реката пък растяло и се развивало едно водно конче (паралелно с какавидата). То изпълзяло през едно блестящо утро от водата и се залепило за една скала, за да изсъхне старата му кожа на слънце и после да се измъкне от нея (както и змиите правят). Променен. Преобразен…След неговата си метаморфоза. То усетило този ден, че това е Денят – за Метаморфозата. Усетило и радост в сърцето си. “Най-сетне- мислело си то –ще изплувам от реката и от грубата си, грозна, стара обвивка и ще мога да летя и да разучавам света!…” Щяло да го види с нови очи. И да потърси нов, по-красив смисъл на живота си- вече като едно красиво, летящо водно конче…Смисъл, по-различен от този на скучното му самотно ежедневие преди метаморфозата- минаващо в ловене на храна и плуване из все същата, до болка позната река, която вече не му бе достатъчна. Тя не можеше вече да изпълни неговия свят докрай…Бъдещото водно конче мечтаеше да види света. И да лети, да се рее леко и свободно във въздуха. Да усеща вятъра…Да се погрее на слънце, кацнал на някоя тръстика…

----------------------        -------------------          ---------------------

 Един и същи бил деня, в който завършила метаморфозата- и на пеперудата, и на водното конче. Нейната и неговата метаморфоза. Бил прекрасен слънчев ден. Сутринта…Капките роса блестели на слънцето този ден така, сякаш светът също се раждал отново…Нов. И по-красив. Странен, чуден, неежедневен. Различен…Във въздуха се усещал мириса на този ден (който щял да бъде ден на чудеса)- мирис на промяна изпълвала утрото.Всичко било заредено сякаш с повече живот от обикновено. И с очакване…нещо хубаво да се случи. Или поне важно и значимо. И живата, и неживата природа около реката излъчвали това. Полъх от тази атмосфера на промяна можело да усети само един безкрайно чувствителен човек- и от скалите, и от тревите, от водите на реката, от камъните в нея, от насекомите и всички животни, които живеели наоколо…Но най-вече с очакване и усещане за нов живот (както и с прекрасно любопитство към света) били изпълнени  нашите главни герои- пеперудата и водното конче.

Към обяд тя бавно започнала да разкъсва пашкула, който я делял все още от света и от новия й живот. И от така очакваната от нея любов…След известно време успяла да разкъса докрай ненужната й вече обвивка и… с лека болка в цялото й тяло, и в крилете тя с известни усилия най-накрая успяла да ги разпери  и да полети безцелно в топлия, слънчев ден. Първоначалната болка не я притеснила, тъй като тя била една (макар и млада) твърде мъдра за възрастта си пеперуда и знаела, че всяко нещо на този свят на този свят се ражда с болка.

Че всяка промяна и всяко ново начало изискват усилие и поставят своите трудности и препятствия пред променящото се създание…Затова тя не се уплашила. Знаела… усещала, че след тази болка ще дойде нещо друго…

И тя полетяла. Прелитала от цвят на цвят, дивейки се искрено на красотата на цветята, на свежестта на въздуха и на благозвучния ромон на реката, която си течала невъзмутимо все надолу и напред, каквото и да ставало около нея, дори да било твърде интересно. Тя (както всички реки впрочем) никога не забавяла своето темпо, подчинявайки се на вечните правила на природата, които повелявали винаги: все надолу и напред…Пеперудата се възхищавала на всичко наоколо.Направо била онемяла от красотата на този ден, независимо, че не виждалатози свят за първи път- нали преди това била ларва. Но тя чувствала някъде дълбоко в себе си, че има нови очи, ново зрение за света…Чувствала се толкова невероятно. Всичко, което виждала й се струвало прекрасно. А пък всички живи същества наоколо (а може би и неживите-кой знае?) се дивяли на нейната собствена красота- нали я виждали за първи път. Такава пеперуда никога не били виждали, колкото и красиви пеперуди да бяха пърхали наоколо…В нейните багри и рисунките по крехките й крила имало нещо особено…Сякаш най-древната история на света била изрисувана върху тях…Историята на вечните неща. Това излъчвала тя и нейните багри…

А на другия бряг водното конче (почти по същото време, в което тя излетяла от пашкула си)  разкъсало старата си, посивяла и изсъхнала от слънцето, напичащо скалата, кожа и се измъкнало от нея, както змиите от своите стари кожи. И той бил в нов вид като нея…И се чувствал толкова лек, за първи път в живота си. И полетял. За първи път…Дишал въздуха с пълни гърдии се реел в простора…И между тръстиките.

-------------------          -------------------         -----------------------

И в един кратък миг- един съдбовен момент!- пеперудата и водното конче се съзрели от двата бряга на реката. И тогава…В този един кратък миг, който им се сторило, че продължи цяла вечност, се случи и голямата, истинската промяна. Метаморфозата с главно М, която и двамата тайно в себе си (без да го осъзнават дори) били очаквали цял живот. Те разбрали в един вълшебен миг- от тези, които са като пролука във времето и пространството- какво им бе липсвало дотогава. Винаги. И се влюбили безпаметно и безгранично един в друг. Ей така - от пръв поглед. По-скоро от първо усещане…Между погледите им сякаш се получил вакуум. Въздухът изтръпнал. Настръхнал сякаш. И всичко живо наоколо усетило нещо особено в него. Някакво напрежение…И всички се взряха в тях като в транс.Дори и реката може би забавила своя ритъм за да ги погледа. Не била само красотата на нейните чисто нови и прелестни крилца…Нито само красотата на неговата горда осанка. Между тях имало усещане…Роди се любов. Усещане за другия, че е точно като теб и те е търсил винаги… Усещане, каквото твърде рядко се случва, за съжаление. Много животи минават и угасват без това свещенно усещане…

И те като хипнотизирани полетяли един към друг, за да се срещнат във въздуха- точно над средата на реката. Полетели- всеки от своя бряг- устремени както никога дотогава…Един към друг…И малките им сърца и души преливали от толкова нови и невероятни емоции… Усещания, представи. Мисли и чувства. Така те полетели с най-чистите възможни желания към първата си среща. В първия ден след своите лични метаморфози. Като омагьосани… Предчувстващи в един миг (представяйки си, усещайки) колко красив и щастлив би могъл да бъде цял един живот заедно! Живот, който им предстоял…Със създаването- от любовта им- на нови създания- дечица, за които да се грижат…Представили си как се събуждат в хиляди прекрасни и росни утрини- винаги заедно- и затова –как се поглеждат щастливи…И как поглеждат пак заедно, един до друг- и едновременно- към слънцето. Те видели в своите души първите му лъчи винаги да галят щастливия им дом нежно…И се видели по цял ден- а защо не и по цяла нощ- да пърхат от цвят на цвят, да летят и опознават света и живота заедно…Видели се как се очароват от красотата от местност на местност, сякаш всеки ден виждат тоя свят (в който отдавна са били родени сами и слепи за тая красота) за първи път…Защото са заедно.И са искали- и двамата- само това. Какво по-хубаво от един такъв живот на тоя свят, какъвто (и това е най-хубавото в цялата история!) и двамата си представили и пожелали един с друг. Летейки един към друг…

Но, когато вече били доста блзо един до друг, сърцата им се свили от внезапен, вледеняващ страх. Едновременно си го помислили…Едно и също нещо. “Но какво ще стане ако… природата не ни позволи да сме заедно… Защото все пак сме представители на различни видове…А природата не позволява такива отношения. Такава любов…Нашите чувства… любов…са противоестествени…”. Тези мисли, които сковали доскоро радостните им и пълни с очакване сърца в страх, се родили едновременно в тях. А пеперудата си помислила още:”Това е невъзможна любов. Като в онези велики любовни истории на хората, които ми разказваше мъдрата пеперуда…Като тази на Ромео и Жулиета.”И в този миг се чудела дали да е щастлива или пък нещастна. Защото имала основания и за двете. Ако любовта им се окажела наистина невъзможна от гледна точка на природата, тяхната история щяла да е наистина от великите и драматични истории на света. Стари и вечни като него самия…И с това мечтата й да преживее такава любовна история била на път да се сбъдне. Но от друга страна това означавало, че онзи прекрасен живот, който и двамата си представили, че ще изживеят заедно… до края на дните си тук, нямало да има шанса да се случи в реалността… Щял да си остане една неизживяна мечта и възможност. Несбъдната. Тези щастливи дни, които и двамата едновременно усетили, че могат да изживеят заедно, щели да останат неизживени тогава…А това е най-тъжното нещо на света… Те щели да се превърнат в сън, в блян, но не и в реалност. Щом си помислила това, сърцето на красивата пеперуда направо се разкъсало от мъка. И неговото също. Сърцата им, мечтите им, родени в един миг, били вече разбити в следващия. Какъв ден само…Твърде много преживявания за един ден…Ден на метаморфози…”Какъв живот само е тоя живот!…Какъв объркан свят е този, в който сме принудени да се научим да живеем…”, мислели си те, все така летейки един към друг. Не можели да се спрат вече. Или щели да живеят заедно или щели да умрат от мъка в самотата си…Или от нещо друго?…И двете насекоми трескаво търсели в съзнанието си някакви опори. Някаква утеха и причина любовта им да се осъществи…И си помислили:”Вярно е, че сме различни. Но все пак и много си приличаме по някои неща. И двамата сме насекоми, горе-долу един ръст сме. Освен това и двата ни вида преживяват метаморфози…”

Те все още летели към първата си среща над реката. Унесени в мислите си един за друг, хипнотизирани от погледа на другия, те не успели да забележат, че напрежението във въздуха се е променило. Че слънчевият, топъл ден в следобеда- в този съдбоносен за тях момент- се бил превърнал в нещо друго…Не вдигнали поглед към небето, за да видят надвисналите и довени толкова бързо от вятъра (незнайно откъде) черни облаци, които заплашително се сгъстявали над реката. Над тях… Те не усетили как другите живи същества около тях били излезли от вцепенението си и бързали да се скрият на сухо преди да е започнала бурята, която създавала новото напрежение във въздуха. Преди да е завалял дъжда…А облаците обещавали той да бъде проливен. Другите живи същества все още имали чувство за самосъхранение…За разлика от пеперудата и водното конче, които били вече безнадеждно влюбени един в друг…

“Все пак и двамата преживяваме метаморфози…”, кънтяло в главите им… И когато вече били съвсем близо един до друг и след секунди щели да се докоснат за първи път…Да осъществят първата си среща над реката…Една светквица внезапно продрала небето над тях и се спуснала надолу... Към земята. Към реката...И ги изпепелила за един миг.

Последвалия силен гръм, който огласил околността, те вече не можели да чуят. Вече се били превърнали в пепел, изгорени от небесния огън…Толкова крехки били крилцата им. И самите те…Така уязвими!…И така пълни с живот и влюбени само миг преди това…Само успели да усетят отчаяно- миг преди да ги изпепели светкавицата- “Ние никога няма да успеем дори да се докоснем…Никога. Никога!…”Това чувство кънтяло в тях. И не успели да се докоснат (приживе!…) наистина.

Превърнати били в пепел и така се посипали едновременно над реката… И се стопили и се сляли в нея, чак когато били вече мъртви. Изпепелени…Това била последната тяхна метаморфоза. В този пълен с метаморфози ден. И в техния живот въобще…Прекършен така неочаквано. И толкова, толкова рано… И ненавреме. 

Те били прави. Природата не позволява една противоестествена любов да съществува в този свят. И да създаде своите деца…

Поне в последното си пътуване- вече разтворени като пепел в реката- те били заедно…Така пътищата им,            ако не приживе, то поне в смъртта им, се слели в един общ път. Винаги надолу и напред… Каквато е посоката на реката. А може би това е най-важното пътуване?…

В смъртта- последната метаморфоза…

Или предпоследната?

Кой знае?…