Трета  част 

                   ПОСЛЕДНИЯТ ЗАЛЕЗ                 

“Светът е като прозорец- всеки идва да надникне и отминава” (арменска поговорка)

“I will stare at the sundown, untill my eyes go blind…” (Eddie Vedder- “Indifference”)

В един момент птицата усети, че вече е натрупала достатъчно тъга и мъдрост. Бе раздала достатъчно любов и нежност (а и по-добро настроение) на хората. Беше научила най-важните  уроци на света Най-важните правила. Бе видяла и много хора да умират и други да се раждат по света в едно и също време…Бе усетила чудото на живота. Тя- птицата, родена от смъртта. Всичко това, прецени тя в този момент на равносметка, е повече от достатъчно за един пълноценен живот на този свят…Кратък или дълъг беше този живот (-нейният)?Никой не знае…Никой не разбра. Дори самата птица. Това някак нямаше значение…

Тя бе успяла да обиколи света вече. Или поне имаше такова чувство. Както и да го обикне. Въпреки всичката болка, която усещаше че той причинява у хората. Бе видяла всичко в живота и света де факто. За което и бе родена. Тя изпълни мисията си на този свят…И ту бе тъжна, ту- щастлива, но винаги така изпълнена с нежност и състрадание…С една дума- с любов.

Фениксът –както вече споменах- бе виждал далеч не само красиви неща (като почти нереалните мир и спокойствие по залез слънце). Тази птица усещаше като своя- чрез емпатия, чрез вживяване в чувствата на другите- човешката болка…Многото начини и причини, по които хората страдат на този свят. И дори се беше разгневявала на Бог…Отричала се бе от него. Защото тя като че ли започна да вярва (след всичко, което видя!) от един момент нататък, в някаква висша сила, която ръководи съдбите на хората. Въпреки че винаги остава място и за свободната воля, според усещанията на птицата…

Но в тази специална вечер, в която бе решила, че за последен път ще гледа залеза на Слънцето над тази земя, тя усети нещо, което и някои усещат като нея- но твърде рядко- в някакви вълшебни мигове на откровение…На единение…”С какво?”, ще попитате. С целия свят, струва ми се. С Бог. С живота…С хората. С всичко…С всички…В тия мигове, както и сега- в своя предсмъртен час- тя усещаше, че колкото и болка да има на този свят за хората, колкото и смърт, болезнени раздели, тъга, несъвършенство (на пръв поглед) и неспокойствие, колкото и тревога, трескавост, хаос и безредие да има…- тя усещаше, че всъщност някъде много дълбоко (или много високо-което е същото!), на някакво невидимо ниво, всичко на този свят е всъщност съвършено…Уравновесено до безумие, до хаос… но все пак съвършено. И че болката, разделите, самотата, половете, смъртта  дори са дар за хората (колкото и ужасно да звучи това отначало…, докато не свикнеш…), който прави техният живот по-истински, по-красив…По-жив. Че тези именно неща са техния шанс за пречистване. Ако успееш да ги приемеш и  изживееш по правилния начин…Ако тръгнеш във вярната посока…И успееш да я запазиш през целия си живот. Да внимаваш на всяка крачка  да не я загубиш…А тя е само една (и винаги е била!)- все надолу по течението… Докато не се роди в теб любов. И докато не разрушиш в себе си всички граници. Веднъж завинаги…Да. Вярната посока- накъдето и да сочи във физическия свят- има само едно име. “Любов”.Кратко и ясно…Тя именно дава редките вълшебни мигове на хармония… Тя убива, но и тя пречиства. Тя лекува. И спасява…Ако издържиш…На болката, дебнеща в нея. В тези мигове птицата усещаше, че всъщност не може (както изглежда на пръв поглед) да бъде направен по-добре този свят…Този живот. Че не могат да бъдат променени към по-добро. Че никой не може да ги измисли и създаде по по-съвършен начин от Бог…Колкото и несъвършен да изглежда този начин. Това е свещенното усещане, че нещата трябва да бъдат такива, каквито са. Вълшебно чувство!…В него изчезва всеки гняв, всяко озлобление, бунт и съпротивление…Всяка омраза се стопява. Това усещане е тъжната мъдрост, за която говорят хората. И то наистина е свешенно…Дори и да няма Бог. То е нещо като смирение. Пред сътвореното. Пред правилата. Пред изживяното също…Пред висшите закони, които управляват този свят, по Божията воля, или по волята на някаква сляпа (и дори жестока) сила. Те са  си правила. И някак никой не може да измисли по-добри, колкото и лоши да са тези…Това чувство именно аз наричам смирение. А не примирение… А преклонението пред чудото, наречено живот (което познаваме всички, но малцина може би са усетили по този свещен начин)- ще нарека това чувство ЛЮБОВ. Висша любов.

То е и молитва. Сложно е да се обясни каква… Например молитва всичко да бъде наред.  То е и като целувка…От Бог…Ако той съществува… като личност. Но като въздушна целувка. Защото всички други видове целувки са твърде земни. Твърде напомнят за плътта…Дори и целувките по челото  и косата, които са най-невинните и нежни целувки, които си разменят хората…Незнайно защо, но само любовта, измежду всички човешки чувства, които са истински и имат основателни причини (каквито са и омразата- често родена от болка,  завистта, неудовлетворението, депресията, фрустрацията и така нататък…)- само любовта има привилигията да може да подрежда поне за малко този свят, потънал в безкраен хаос на пръв поглед…И вярвам, че който е (или е станал) достатъчно чист в сърцето си непременно е изпитвал, или ще изпита, това чувство някога през живота си…

------------------              ------------------           ---------------------          

Птицата- след като усети, че всичко е видяла- отлетя и кацна на върха на една планина. Сред снегове и ледена красота…Бе решила, че е време да умре и отиде далече от хората, далече от ежедневния свят, за да стори това…Реши да умре по залез слънце. Може би с това искаше да уважи и спази вечния принцип, че това, което ни лекува и спасява, също така може и да ни убие… И обратното.Че всеки лек в по-голямо количество се превръща в отрова. Винаги. Както и че всяка отрова- в някакво по-малко количество- може да послужи и като цяр за някого. За някаква болест. Душевна или физическа…

Фениксът стоеше на върха на планината, с прибрани до тялото криле, и си спомняше най-красивите места и хора, които бе видяла по пътя си по света. Беше ги виждала винаги само веднъж…Тя изпитваше носталгия винаги…Искаше й се неведнъж да остане на някое красиво място, или до някой красив човек, който бе съзряла. Чиято атмосфера бе усетила и  обикнала...Но не можеше. В един момент ежедневието щеше може би да убие красотата… Птицата знаеше, че това се случва непрекъснато на хората, а също знаеше и че красотата се възражда отново- в онези вълшебни моменти. Че тя може да възкръсва над ежедневните грижи от време на време…Но Фениксът си беше със скитническа душа. Беше скитник по рождение. По природа…А скитниците –и хора, и птици-носят в себе си доста носталгия по разни места и хора, които са обичали някога…А и когато скиташ по света, можеш да носиш в сърцето си винаги (взимайки със себе си като образи и спомени) от някое място хората (въобще създанията), които си обикнал, а по пътя си да виждаш нови и нови, които да обикваш. И така да натрупаш повече любов, скъпи образи и спомени, отколкото ако останеш винаги до един човек- или на едно място- които обичаш…Но и в това има чар, знаеше птицата. Трябва да има на този свят, и от единия, и от другия вид създания. И от домошарите, и от скитниците…Впрочем Фениксът бе усетил, че имаше и хора- които дори и цял живот да прекарваха на едно място, и сред едни и същи хора- чиито съзнание и душа скитаха непрекъснато- неспокойни и на воля…Дори и тези хора физически да не се движеха в пространството…И тези хора най-трудно и за кратко, биваха улавяни в клопките на ежедневието. Защото нечии души и съзнания (чистите може би?) не познават окови и граници. Телата са много по-ограничено нещо. Всеки би трябвало да знае поне това…

Та нашата птица, кацнала на върха, затвори очи и си спомни с любов, за всички хора и места, които бе обиквала по пътя си…Усети толкова силно изведнъж (като за последен път) тяхната красота. Толкова крехка, уязвима, смъртна…Но и затова толкова завладяваща и безгранична…Последната й мисъл (тъй като тя не можеше да говори, а и нямаше на кого в този момент- сред ледената самота на планината) беше:

-         Толкова беше красиво!…

Имаше предвид може би света. И живота. Така земен и неземен едновременно…Не добър или лош, а и двете…Винаги. Не само жесток, а и нежен…И с ужасно грозни страни. Но като цяло- от птичи поглед- просто толкова красив…Като чудо.  Отвъд думите бе красотата, и абсоютната хармония, които усещаше птицата в този- предсмъртен- момент…

Птицата погледна за последен път залеза. Слънцето… И бавно и спокойно затвори очи.  Последната визия, която имаше тя, бе заключена само в нейното съзнание. Визията (и усещането) бе че тя с крилете си обгръща света…С едното крило- едното полукълбо, а с другото- другото полукълбо. Птицата се видя как прегръща Изтока и Запада… Едновременнно. Целият свят…Тази прегръдка, изпълнена с нежност и любов към цялата Земя (именно по залез слънце) бе, разбира се, физически неосъществима…За всяка птица, както и за всеки човек, който някога е имал желание за подобно нещо в някакъв миг от живота си. Тъй като няма криле или ръце, които да са достатъчно големи, за да прегърнат цяла планета. Цял един свят, в който на всичкото отгоре, живеят безкрайно много различни светове… Но така е в реалността. Докато в света на съзнанието, въображението и душата, тези реални граници- поне там!, за добро или зло- не съществуват…

Дойде момента. Затворила очи, с това прекрасно, последно видение в съзнанието си, птицата полетя в бездната под нея…Полетя надолу от върха на планината. С видели всичко, и вече затворени очи. И без да разпери криле за полет този път. Тази птица не се страхуваше от смъртта- та нали бе родена от нея…От пепелта. И пак щеше в това да се превърне рано или късно…

И само последните лъчи на Слънцето бяха свидетел на смъртта й. И на нейната безсмъртна любов…Те я погалиха за сбогом, и обагриха крилете й в спираща дъха –макар и вече мъртва- красота. Така Фениксът умря и тъжен, и щастлив едновременно. С мир и любов в сърцето си, в което пулсираха слети две сърца- тези на пеперудата и водното конче…

---------------------              -------------------     

         
 

                                    Послепис

                                СЛЪНЦЕТО     

“При изгрев слънцето е червено, червено е и при залез. И в щастие, и в нещастие великите са неизменни.” (древноиндийска поговорка)

-         Толкова беше красиво…-помисли си и Слънцето, в отговор на  последната мисъл на вече мъртвата птица - Сбогом. 

-         Ще се срещнем във Вечността…- каза и на глас Слънцето, което никога не проговори на птицата приживе.

                       END   OF   THE   STORY